Главната цел на лечебната педагогика е да се пробудят човешките души

Интервю с Михаил Пицхелаури, водещ курса по Лечебна педагогика в България

Публикувано в 82 бр. на вестник „Антропософски вести“

Това не са били само деца със сложности, но и с нарушения. След рождественското събрание 1924 г. при Щайнер отиват трима млади човека, които заявяват желанието си за работа с такива деца в духа на антропософията. В отговор на така поставения въпрос, Щайнер прочита Лечебно-педагогическия курс през 1924г. където дава основа на лечебната педагогика, диагностика и терапия.

Каква е главната цел на Лечебната педагогика?

Главната цел се заключава в това да се пробуждат човешките души, да стане човекът по-внимателен към проблемите на другите хора. Задачата на лечебните педагози не е в това да се поправи нещо, а да се излекува душата на човека. И колко е интересно това – не да се излекува душата на човека, в който има проблем, а на този, който работи с него. Тези деца – с Даун синдром, епилепсия, аутизъм, те със своето битие пробуждат нас към пробуждане. Ако се занимавам само с механична терапия, аз никога няма да се пробудя към това, което те искат да ме пробудят. Затова аз трябва да ги разглеждам в такова душевно състояние, в контекста на общочовешкото. Тогава помощта към тях ще включва едновременно и помощта към мен. Аз примерно не мога да помогна на дете, което е в аутистичния спектър или има Даун синдром, ако по време на работата си с него не се променям. Затова смятам, че задачата на лечебната педагогика не е да се оправи проблема, да се довие болтчето, което не е добре завито, а да се види въобще как този „механизъм човекът“ е построен, да се предприемат конкретни действия духовно-душевният организъм да работи по-хармонично. Буквално за Лечебната педагогика Щайнер казва, че като хора ние правим това, което боговете ще направят с тези души когато отидат в духовния свят. Т.е. той не казва, че тук трябва да се направи някаква патологична клиника. Затова аз не мога да изпълня тази цел, ако нямам благоговение към духовния свят, разбиране как той действа, както и любов към човека, в който също се проявява този духовен свят – като във всеки един от нас, независимо дали имаме епилепсия или Даун синдром.

Как откри лечебната педагогика и как се свърза с нея?

Интересно! Аз бях художник и заработвах пари в ресторант, като сервитьор. Веднъж стана бой, разбиха ми челото. На следващия ден с бинта на главата аз стоя на едно гише. Идват мои приятели и ме питат: „Миша какво става с теб?“. Разказах им, а те: „Слушай, ела при нас, ние имаме по-спокойна работа.“ Аз разбира се отидох там и това беше една такава социално-терапевтична организация, с хора от 16 до 48 годишна възраст. Тогава нямаше лечебно-педагогическо училище, така че този 16 годишен беше причислен към по-големите хора. Когато човек достига социална зрялост към 21г. той по естествен начин от лечебно-педагогическата област преминава в социална –терапевтичната, където не  е обучение в училище, а работа в ателиета. Там правих ателие по изработване на тетрадки и  забелязах, че имам склонност към терапия.  Попитах професора, преподавател там, къде може най-добре да се изучи лечебна педагогика. Той ми отговори: „В Германия!“ И аз отидох в Германия, започнах да уча. Такава беше моята среща с лечебната педагогика.

Всеки човек ли може да стане лечебен педагог или е необходимо да развие определени качества, добродетели?

Аз не бих казал, че всеки може да стане. Централната добродетел според мен е способността за жертва. Ти по необходимост заставаш пред въпроса да жертваш личния живот. Не можеш така често да бъдеш със своите жена и деца, трябва да се посветиш на по-широк кръг от хора. Това не е проста жертва като тези, които веднага се набиват на очи. И затова трябва да сме готови. Това е първо, но има и още. Аз говорих вече за благоговението пред духовния свят, да обичаш човека. От тук произлиза жертвеността. Това не е жертва да получиш нещо. Тя е провокирана от това, че преживяваш състоянието, в което дадения човек се намира. Тази особеност вече позитивно-терапевтично влияе на човека. Когато моята мотивация е правилна, това вече е добро, това е целително. 

Какви са твоите наблюдения, успешно ли е развитието на Лечебната педагогика в България?  

Аз няма как да възприемам, да зная всички активности, но това за което имам впечатление, във Варна и София – местата където се провеждат семинарите, аз виждам много интересни отделни инициативи като пионерска, импулсивна сила, излизаща от отделния човек. Например терапия с коне или работа в детска градина, но все пък нещо не достига … това е съобщество. Има множество интересни отделни хора и дейности,  аз разбира се съм много признателен за това. Те правят това нещо от цялата си душа, но е необходимо съобщество. Още при първите ми идвания, във Варна имаше разширена среща, където ставаше въпрос да се създаде контекст – това обкръжение, в което лечебната педагогика може да се развива. Да има хора примерно, които пекат хляб, отварят магазини, книжарници, занимават се със земеделие, система от функции, от които разбира се ще се състои целият организъм. Днес ние имаме само отделните органи /отделни инициативи/, а цялата система я няма. Има примерно черен дроб, но няма цял човек. И това някак трябва да се появи. Но е необходимо да стане като импулс от хората, които да си кажат: „Хайде ние тримата, четиримата да се обединим заедно и да създадем този организъм“. Малко прилича на обратния култ. Преди слизаше духовно благословение от духовния свят към човека, а сега вече човекът трябва да се протяга към духовния свят. В природата от организма се създават отделните органи, а в социума отделните органи трябва да създават организма. Ако в социума някой се изявява като организъм, това значи, че той глобализира нещо. В социума става една такава динамика – индивидуалността може да каже: „Аз ще направя сам своето дело, не ми пречете“. Или може да пристъпи към жертвена стъпка и да каже: „Аз сам мога да го направя, но аз виждам необходимост да се обединим в система“. В последствие естествено ще имаме търкания  заради различията, това обаче насила не може да се пробуди. От индивидуалността трябва да излезе импулс. Докато тази инициатива не се случва, организмът няма да се появи. Понякога хората си мислят: „Ако ни дадат пари, организмът ще се появи“. Първо обаче трябва да има инициатива, а после пари ще се намерят. Организмът расте не само защото се храни, а защото има воля за растеж и за живот. Можеш да даваш на едно дете много храна, но ако то не желае да се храни, то няма да яде.

Всъщност така естествено дойде и отговора на следващия въпрос: Какво още трябва да се направи  у нас, за да продължи да се развива този импулс? Как виждаш нейното бъдеще в тук?

Да, но бих искал да допълня нещо. Човекът трябва да се заинтересува от другия и неговата дейност. Трябва да има разбиране, че заедно ние ще минем на другото ниво, това ще бъде нещо ново.

Да, наистина, това касае и всички останали инициативи. А какво би могло да се направи по повод стогодишнината на лечебната педагогика?

Мисля, че една от възможностите или първото, което трябва да се направи – вътрешно да се намери тази червена нишка, която свързва лечебната педагогика с антропософията. Преживяване на дълбока езотерика при желание да се работи активно във външния свят – екзотериката. Т.е. първата стъпка в това, всеки трябва да направи в своята душа. Ти трябва да поискаш да работиш езотерично не просто в стая или килия както се е работило в средните векове, а да излезеш с тази езотерика и твърдо да стоиш в практическия живот, за да можеш да работиш с такива деца. Едната крайност е разбира се е да се уединиш, да си настрана, а другата противоположност е  така да се влееш в екзотериката, че да забравиш въобще за духовността. Като първа стъпка може да се каже така, че аз в своята душа приемам това решение да се задълбоча в езотериката и едновременно да съм в активния социален живот, за да практикувам тази езотерика. Мога да отида примерно в някой парк и да направя нещо с децата и родителите, които там преминават. „Да се подготвим красиво и да се покажем, че ни има!“. Може би още един вариант – да се организира автобус и с него група хора да пътуват от място на място, както цирковете са пътували преди,  от регион в регион. Да се показват активности, които са свързани с лечебната педагогика, да се създадат контакти с  хората, да се общува, да се споделят проблеми и да се търсят решения.

Каква е връзката между Лечебната педагогика и останалите антропософски практически дейности?

Централната връзка между тях е преживяването, че навсякъде действа Христос. Трябва да се християнизира всичко – и рисуването, и медицината, и поезията и биодинамиката, и медицината. Без Христос няма никаква антропософия. И това ги обединява.

Постигнат ли е достатъчен напредък в развитието на Лечебната педагогика през тези 100 години в света?

Бих казал, че по мое възприятие тя е малко по-напреднала от валдорфската педагогика. Даже по отношение на това да бъде приета от външния свят е постигнала  повече. Терапията с антропософкска лечебна педагогика се признава дори от тези, които  не работят с нея. И това признание е по-активно, отколкото съществува при валдорфската педагогика. Въпреки това трябва да се каже, че и двете се намират в критична фаза – появява се опасността двете педагогики да се прилагат  без духовността, която е тяхна основа, да няма познание за Христос. А това означава, че има опасност съвсем да се отдели от антропософията. И тогава при нас ще има педагогика, но не валдорфска, ще имаме също лечебна педагогика, но не антропософска. Разбира се ще бъде ужасно, защото това е най-големия шанс да се даде на днешния социален строй да преживее необходимото обновяване. Това придвижване напред може да се случи само чрез индивидуалната връзка с духовния свят.