За блестящата сила на Рудолф Щайнер като духовен възпитател
Автор: Кристина Димова.
Публикувано във Вестник «Антропософски вести», бр. 87
“Аз Ви благодаря, че ми дадохте възможност да Ви помогна”*. Това са последните думи, които Рудолф Щайнер, в края на своя земен път, отправя към своя ученик Фридрих Рителмайер, основателят на Християнската общност. Думи като “величествен апотеоз” на тяхната съдбовна среща. Думи, както споделя в своите спомени Рителмайер, отправени като че ли към цялото човечество.
За живота на Щайнер е писано безброй пъти. Естествено, пътищата към опознаването на личността на великия посветен също са безброй и всеки интуитивно подбира своя. В следващите редове ще последваме пътя на Рителмайер, описан в книгата “Моята среща с Рудолф Щайнер”. Причината да изберем точно тази книга не е случайна.
Пасторът на Християнската общност претърпява несравнима вътрешна трансформация – преминава през трудности, обрати, колебания, докато израсте до момента, в който с доверие и разбиране приема духовните истини. Дълго подготвяно преобразяване, което с помощта на тихото напътствие на неговия житейски учител, преодолява вътрешните съмнения и спомага пълноценно да се разгърне духовния заряд на Рителмайер.
Книгата се появява за първи път три години след смъртта на Щайнер и една от целите ѝ е “с помощта на такива допълващи разкази и описания да се оформи един действителен и завършен образ на Рудолф Щайнер.” Благородна цел, която авторът сърдечно и систематично изпълнява. И така, образът на мировия учител се дообогатява не само от блестящите описания в спомените на Рителмайер. Самото личностно израстване на християнския пастор ни дава един по-различен образ на Щайнер, като ненадминат духовен възпитател. Именно това прави тази книга толкова ценна.
За душевното излъчване
Първата среща на Рителмайер с Рудолф Щайнер се състои на 28 август 1911 в Мюнхен. Рождената дата на Гьоте по един мистериен начин ги събира. Рителмайер е на 38 години, а Щайнер – на 50. В лекционната зала Рителмайер наблюдава как аудиторията очаква “един изключителен човек, един предводител на човечеството, когото те дълбоко почитаха и който се движеше съвсем по човешки сред тях”. Макар да не споделя нищо особено като първи лични впечатления, възпитателното семенце вече е посято в душата му.
По това време, а и няколко години след това думите на Щайнер си остават ненапълно разбрани от младия пастор, но пък интересът към личността му расте. В личните срещи и разговори го впечатлява топлата човешка загриженост, с която се посреща всеки въпрос. Появяват се първите позитивни впечатления за “извънредната духовна сила и подвижност”, с които са изнасяни лекциите. “Неговият поглед излъчваше такава чистота и подкупваща истинност, такава сила и скромност…”, пише Рителмайер.
На много места в спомените си той споделя за излъчването, което струи от лицето на Щайнер: “Погледът, изпълнен с доброжелателство и приятелски чувства, нахлуваше право в душата ми.”
Навярно на това будещо доверие душевно изражение се дължи една от първите крачки, които протестантският пастор прави към Антропософията, въпреки своите вътрешни религиозни противоречия. “… непосредственото впечатление от Рудолф Щайнер беше такова, че доверието в неговото дело нарастваше толкова повече, колкото по-отблизо го познаваше човек”, пише Рителмайер. По препоръка на своя ментор, освен с четене на антропософска литература, се залавя и с окултните упражнения, за чиито благотворни последствия споделя в последващи срещи с Щайнер. “Въпреки цялата си изключителност, той често можеше да ни изненада с чисто човешки измерения.”, едно докосващо споделяне след години близко приятелство.
За личните срещи и разговори
Нека сега мислено се пренесем в хотел “Максимилиян” в Нюрнберг. По стълбите се качва Рителмайер, притеснен от предстоящата му първата лична среща с един изключителен човек. Вратата е полуотворена, поредният гост е изпратен, а погледът на Щайнер се вглежда с нарастващо внимание в пастора…
“- Разрешете да ви попитам, д-р Щайнер.
– Питайте каквото искате… Никога не съм казал нещо, без да бъда напълно сигурен в него.”
Не, това не е първият им разговор. Много срещи ще се случат, за да могат да говорят така свободно. Но е важно да отбележим, че именно в тези съкровени моменти на човешки разговор нараства вътрешният импулс на доверие към истините, изказани от един велик посветен на своето време. Антропософията не съществува само в лекциите, тя живее и в човешките взаимоотношения и връзки. А Щайнер живееше антропософските истини, за които говореше. Ето какво пише Рителмайер: “Изтъкан сякаш от съчувствие и грижи за другите, той изслушваше всеки, а после питаше, отговаряше, разказваше.” Какво по-ценно възпитателско качество има от това да се отнасяш към другите с човешка топлота и разбиране. “Съчувствието му към хората и вътрешната му свързаност със събитията на епохата бяха осезаеми и живи.”, споделя по повод разговорите им през военните години.
В немалкото лични срещи, независимо от въпросите, които се поставят разговорите винаги са истинни. По повод съмненията си спрямо Антропософията Рителмайер споделя: “… към подобни съмнения и предпазливи проверки, той се отнасяше с радост, а не с досада. Срещаше ли недоверие, това само го задължаваше още повече.” Без да накърнява по никакъв начин човешката свобода! Смирено и търпеливо, “… той считаше за най-голяма окултна грешка някой да налага своя авторитет. Често се чуваха думите му: “Сега в епохата на Съзнаващата душа всеки трябва лично да воюва за своите убеждения.” След всеки разговор се прави по една крачка към разбирането на антропософските истини. Макар нещата да се развиват бавно, “д-р Щайнер никога не даде израз на своето разочарование и понасяше нашата мудност с доброта и търпение.”
За лекциите и словото
Духовното възпитателно изкуство винаги минава и през словото. Антропософското слово, ние знаем, е по-различно. И Рителмайер достига до точното прозрение за това – “Човек трябва да чете вътрешно свободен, с много по-голяма непредубеденост… и да не избързва нито с отхвърлянето, нито с одобрението си, да е проникнат с душевно спокойствие…”. За една от първите лекции, на които се сблъсква с ораторското майсторство на Щайнер, той сърдечно споделя, че “Щайнер позволяваше на Гьоте да бъде истинският Гьоте.”
По време на лекциите наблюдава Щайнер и ни предава в жив образ неговото поведение – “Неговият поглед се носеше над слушателите, сякаш там, над главите им опипваше подвижни и вълнуващи сцени, за да ги въпроизведе веднага – безкрайно буден и предпазлив – с една подкупваща нежност.” За духовното присъствие по време на лекционните цикли говорят и други автори. Рителмайр е впечатлен как Щайнер се справя “с тези връхлитащи изживявания и образи, които го обкръжават при всяка една лекция!” На по-късен етап допълва: “Пред подвижния и напиращ духовен свят той стоеше изправен в целия си ръст.”
Макар да е необходимо да минат години в четене, упражняване, слушане на лекции и лични разговори, невинаги думите на Щайнер биват разбрани в дълбочина. След една от лекциите, самият лектор му споделя: “Аз говоря за тези неща и съвсем преднамерено си служа с такъв стил на изразяване. Ако говорех по друг начин, би пострадала човешката смелост.” Това отново показва огромната отговорност на великия възпитател на нашето време. “Подбираше много бавно думите си с такова съзнание за своята отговорност, каквото човек изобщо не може да си представи… като в един храм и свещенодействаше там под погледа на висши сили.”
Завещание към човечеството
“Да, без д-р Щайнер ние нямаше да намерим Христос!”, възкликва Рителмайер години, след като преодолява своята вътрешна несигурност и през Антропософията достига до идеята за Християнската общност. Години, в които Щайнер търпеливо и другарски го подкрепя по пътя към разгръщането на азовите му сили, за да се проявят те в най-добрата си форма. Без натиск, без проповеди, а с доверие и разговори. “В своите съвети той беше извънредно предпазлив и внимателен… самата квинтесенция на човешката съвест… той напътстваше всеки тихо и нежно, с неописуема доброта и човечност… доверието към него израстваше естествено…”
“А начинът, по който Рудолф Щайнер обединяваше в едно цяло смазващата необходимост и свободната воля, винаги ме е поразявал изключително силно.” Тези думи на Рителмайер за пореден път обрисуват великото многообразие на личността на Щайнер и трудностите, пред които той е бил изправен всекидневно през целия си живот – да изпълни своите духовни цели, но да опази човешката свободна воля. “Изобщо, той действаше като възпитател, а не като пропагандатор.”
И накрая като завещание към нас самите, да завършим с думите на Рителмайер: “Огромни тайни останаха несподелени с нито един човек на Земята… Щайнер казваше само това, което можеше да помогне, и избягваше всичко, което можеше да навреди, дори и в най-далечно бъдеще.” Прозрението на един блестящ духовен възпитател!
Кристина Димова
* Бел.авт. Всички цитати, използвани в статията, са от книгата “Моята среща с Рудолф Щайнер на Фридрих Рителамайер, Антропософско издателство “Димо Даскалов”, 1993
