Публикувано в „Антропософски вести“, 78 бр.
Георги Джапаридзе е роден през март 1971 г. в Тбилиси, Грузия. Неговият интересен творчески и житейски път го води през изкуството, антропософията до арт-терапията. В България вече се състояха три модула от воденото от него обучение по арт-терапия, съпроводено с много вълнения от срещата с изкуството, душевни преживявания и вдъхновение за прилагане на наученото. В края на юни предстои четвърти модул – Лято. Тук, на вашето внимание, предлагаме един споделен личен разказ от Гога Джапаридзе.
Аз съм художник, това е моята професия. Бях активен в това, дори и през тежките за Грузия години /1991 г. до практически 2000 г./. Намирахме зали и правехме изложби. По време на гражданската война нямаше галерии, всичко беше разрушено. Хората живееха бедно, ситуацията беше много трудна, но тогава ние, художниците, се срещахме и дискутирахме различни теми. След държавния преврат в Грузия на власт дойдоха гангстерски групи. Тези събития предизвикаха силни социални и политически катаклизми в страната. Младежите от моето поколение бяха изправени пред ясна дилема – да вземат картечница и да се присъединят към банди или да останат у дома. Реших да остана със семейството си и да развивам живопис и изкуство. 90-те години в Грузия бяха времена на глад и безработица, а в личен план – години на малки, но значими за мен открития и семейна топлина. Този период донесе в живота ми антропософията, която диаметрално промени човешките и професионални отношения. Първите антропософски книги прочетох на 19-20 години. После открих един мой стар учител, който се оказа, че е антропософ, аз не знаех това. Разбрах и че моя приятел също е чел някакви неща и ми даде книги. Първата за мен беше „Християнството като мистичен факт“ – много силна книга, на границата между антропософията и идеите на Щайнер. Там още не се говори за етерно тяло, акаша и др. По-късно получих „Теософия“ и вече разбрах какво е това Антропософия. Разбрахме за един човек, който чете антропософски лекции и ние младите художници отидохме при него и слушахме. До тогава в моя живот беше художественото изкуство, а ето че навлезе и антропософията. Много, интензивно четяхме, въпреки че нямахме нормални книги, само отпечатани листове. Сега вече има много издадени на грузински. В съветско време антропософията беше скрита литература, забранена. После разбрахме, че трябва повече да четем сами и да размишляваме и не толкова да слушаме емоциите на друг човек. От този импулс, с моите приятели, създадохме своя група. Присъединиха се и други и ние настина много години се срещахме по домовете или в моето студио. Четяхме, дискутирахме. След 5-6 години у мен се появи тази мисъл, че аз само стоя в ателието и работя, но това е много егоистично и нещо не ми достига. Исках да бъда полезен на хората. Но какво може да направи един художник …
Когато моите деца учеха във валдорфското училище, често идваха лектори от Дорнах и Германия, имахме много познанства с антропософи. Това беше една активна дейност в този аспект, в тежките и лоши години. Духовността силно навлезе в живота ни. Тогава разбрах и за арт-терапията.
В началото на 2000 г. от нашата група изпратихме писмо до Дорнах, че искаме да присъстваме на Мистериините драми, които се поставяха тогава. И те ни финансираха, поканиха ни, заминахме 4 човека. В Дорнах има школа „Герард Вагнер“, на името на антропософския художник. Аз помолих, ако могат, да ме поканят да отида там, на нещо като летни курсове. Откликнаха на молбата ми и желанието ми да се уча. Жената, която организираше, преподаваше и водеше школата Керълайн ме покани на летен курс. Там за мен се откриха кармически връзки. Понеже усърдно размишлявах върху това как изкуството да се пренесе в социалното, имах идея и предложих да организираме голяма акция по тема грузинска приказка, на терасата на Гьотеанума. От Гьотеанума се съгласиха и финансираха начинанието, а организацията беше поета от моите грузински приятели – архитекти. Закупихме големи текстилни платна, бои и въобще всичко необходимо. Бяхме много въодушевени и развълнувани. Преведохме приказка на първия демократично избран грузински президент Звиад Гамсахурди, който също беше ветеран антропософ. С неговата смърт започна всъщност гражданската война в Грузия. Като възпоменание за него, нашият първи президент, антропософ и хуманист, поставихме написана от него красива приказка – много образна и смислена. В Дорнах живееше синът му като политически емигрант, по понятни причини. Той ни помогна с превода. Подготвихме всичко, направихме обявление на събитието като акт на изкуството. През 2003 г. в Дорнах имаше студенти от цял свят. Много грузински приятели също учеха в други школи – архитектурни, евритримески. Всички се записаха и дойдоха. Едната вечер четохме приказката, а на следващия ден се разделихме на групи и на всяка една беше даден абзац от приказката. По тези текстове започнахме да рисуваме на платната. Беше много силно и впечатляващо преживяване – на терасата на Гьотеанума, 30-40 големи платна. Два дни продължи рисуването. Аз бях през цялото време на разположение, защото практически там нямаше художници. И тогава разбрах, че не съм просто художник. Длъжен съм да правя още нещо с хората, свързано с изкуство. На събитието се появиха и хора, които учеха Говорно формиране, но всъщност бяха режисьори и те много харесаха приказката. Използвайки големите платна за декори, я направиха като спектакъл, в Двора на Дорнах. Това сътворихме всички заедно и беше голям празник. Последваха събития, много ясно показващи как работи кармата. Някой от присъстващите имал снимки и ги показал на приятели, така след година достигнали до Елизабет Газтщифтунг. Тази жена имала фонд, носещ нейното име, който в Грузия имал активна дейност. Тя пожелала да се свърже с мен и да ме привлече към работата на фонда. След гражданската война се оказа, че в Грузия има много домове с деца – сираци. Елизабет е антропософ и нейната главна концепция в начинанието била, че децата имат нужда не само от насъщен хляб, но и от духовен. Намирала млади хора, които се занимават с изкуство, изпращала ги в Германия на кратки курсове за терапевти и после те ходили в тези домове и правили арт- терапия. Обадиха ми се с покана да се присъединя към дейностите. Тогава за мен беше много труден период, защото аз бях безработен, а вече имах семейство. Обучиха ни в кратки, но много важни за арт-терапията курсове. И с този фонд направихме много, много добри проекти.
По-късно разбрах, че в Грузия една жена, която е завършила арт-терапия в Германия прави курс в Тбилиската психиатрична клиника. Към клиниката имаше рехабилитационен център и там тя практикуваше арт-терапия. Завърших курса, ходих и в повечето немскоговорящи страни да работя, с фонда открихме студио, в което приемахме деца, работехме по проекти в различни региони. И всичко, което правихме беше свързано с изкуството. Това беше и началото на нашето студио и арт-терапевтическа работа. В Грузия институционално е много застъпена терапията в училища и центрове, за нуждите на децата. Работят психолози и специални педагози, но нещо не им достига, още повече на тези, които работят с малки деца. Това беше причината да започна провеждането на курсове и семинари, насочени именно към тях.
И така аз първо бях изцяло в изкуството, после срещнах антропософията и стигнах до арт- терапията, а тя ме доведе в България. В Грузия провеждам такъв курс – има педагози, художници и психолози, на същата възраст като тук. Интересно е, че когато правя своите приготовления, различни неща ми хрумват за грузинци и българи в процеса на подготовка. Една и съща е работа, основа, структура, всичко идва от антропософията, от духовната наука, но е различно. Това е много радостно и удовлетворяващо за мен, защото нищо не върви по шаблон. Трябва да чувствам, а не наизуст да възпроизвеждам. Това е важно за мен, защото не съм твърд в този процес, а творчески, може би художественото ми помага. Изкуството изисква всичко да се променя. В България много ми харесва, че вие сте един много душевно – духовен народ. Не казвате: „А това ли сега ще правим, това е толко сложно“. Казвате: „Добре“ и започвате работа. Тогава чувствам, че процесите се задвижват. Не просто седите и записвате. Това не работи така. Ако седиш пасивно не произхожда алхимия. У вас има това чувство, а аз съм щастлив, че не идвам напразно. Сега в съвременния свят всичко се случва прекалено бързо и ако преди се е изисквало 7-8 години за учене, после наблюдение и чак тогава действителна работа, сега нещата не стоят така. Светът не дава такива възможности. Сега – учиш и веднага практикуваш. И това е една от моите цели – веднага да получавате практически упражнения. Всичко, което не остава в главата, а през чувствата отива във волята е важно, тогава се образува една друга субстанция, която действа. Ако има дефицит на чувствата, като някои народи, тогава с волята е сложно. А с чувствата вие нямате проблем. Много ми харесва това. А когато става дума за хората, човека, изкуството, тогава чувстването е задължително, за да проработи. А вие сте открити за това.
